Валяло е. До пояс наваляло.
И въздухът искри от белота.
И някакво тържествено начало
пилее дъх пред моята врата.
Със птичи стъпки тръгва пак към теб
тревожната ми, недоспала мисъл
и питам се, почти като дете,
дали за мене нещо си написал:
две думички – като снежинки живи,
да кацнат върху моите коси
и този миг – с желания красиви,
в нас разстоянията да скъси.