Нещо такова
Ръждива вечер пада над квартала
и тишината пръска светлина.
В жълтите клепачи на чакала,
се отразява скърцаща врата.
Всеки ден тя, спира ветровете,
а облаците почват да валят.
Кому е нужно в тъмнината цвете
което няма собствен аромат?
Тогава спомени избиват от ръждата
и скърцането песенно звучи.
Подсмихват се звездите и луната,
видели смисъл в топлите очи.
Времето се спуска от баира,
засилва се, аха да полети,
но усета за хубавост го спира.
На хубавото как да устои?
Ръждата избледнява и изчезва.
Сънят прегръща жълтите клепачи.
Звук на гайда някаква далечна,
откъм България към мене крачи.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
