Мечтите ми - покрити с пепел,
откак на път си, тъй далеч.
Не топли слънцето - макар да свети,
ни птички в двора ми шептят.
Усмивката, посърнало е цвете,
лицето ми не пази румен цвят.
Ах, как е тежко, щом разделят се ръцете,
сърце замира, спира своя бяг.
Тишината впримчва свойто ласо,
денонощия нерадостни гнетят.
Има ли в живота ни по-лошо нещо
от това - да няма споделеност
малкият ни свят.
© Здравка Бонева All rights reserved.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
