Мечтите ми - покрити с пепел,
откак на път си, тъй далеч.
Не топли слънцето - макар да свети,
ни птички в двора ми шептят.
Усмивката, посърнало е цвете,
лицето ми не пази румен цвят.
Ах, как е тежко, щом разделят се ръцете,
сърце замира, спира своя бяг.
Тишината впримчва свойто ласо,
денонощия нерадостни гнетят.
Има ли в живота ни по-лошо нещо
от това - да няма споделеност
малкият ни свят.
© Здравка Бонева All rights reserved.
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
