Ничия
Събуди се от сянката на спомена
и с длани утринни покри лице.
Дали я бе видял на ставане
или случайно минал бе?
Отмина. Тя стаи дъха си.
И влага замъгли тревожния ù поглед,
докато я разсея с прегръдка
причината за нейната тревога.
Представи си го, без да се обръща,
как тихо спеше в облачния пух.
Протегна мислено ръка да го погали.
Приготви се да се сбогува за пореден път.
Че туй легло не беше нейното
и споменът го знаеше. Безспорно...
Затуй я чакаше отвън, да я прегърне
и отведе далеч поредната ù обич.
Алманах "Нова българска литература 2010"
© Мариела Пидева All rights reserved.
