Нищо не е вечно
Казваш ми, че нищо не е вечно:
ако не раздяла, ще е смърт.
Може би. Но нещо все ми пречи
да увеся нос, да туря кръст.
И с невеж възторг на откривател
стъпвам бос по топъл селски път,
и откривам, че край мен в тревата
глухите глухарчета растат.
Сигурно от тях и недочувам.
"Нищо не е вечно," казваш ти,
но на мен защо ли ми се струва,
че светът не спира да цъфти...
И разтварям ноздри да го вдишам,
и забравям да съм предпазлив,
и пръстта на щастие мирише.
Толкова, че даже ме боли.
Толкова, че слънцето залязва
само за да съмне сутринта.
"Нищо не е вечно," ти ми казваш.
А след мен глухарчета растат.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
