Но няма да им казвам...
Портретът ти на шарена хартия.
Обрамчен от извити плетеници.
Опитват се нелепо да те скрият
от празните им стъклени зеници.
На всички лицемерни оплаквачи
и сбирщината глупави клюкари,
които прага, бързайки, прекрачват -
душите си с тъга да не товарят.
Застанах точно там, за да ме гледаш.
Изгълтах всяка дума като залък.
В очите ти се свих изпепелена.
Видях през тях света
- нещастен, малък.
А бяхме толкоз близо. И далече.
Потайна нишка свързваше ни, братко!
Познавахме се истински.
И бегло.
Били сме с тебе дълго.
И за кратко.
Усещах как кръвта ни, сякаш слята,
бумтеше в такт, когато беше близо.
Да, ние сме отдавна кръвни братя!
От някой ден, преди да се родиме.
И в онзи ден усетих как умирам!
Как част от мен изтича на асфалта.
Как трудно във тълпата се откривам.
Как трудно оцелявам сред тълпата.
Бях там. Ужасно гневна и безсилна.
Студена и безмълвна като тебе.
Неистово копнеех да извикам:
"Махнете се от него... и от мене!"
Как искам за последно да те гушна.
Да легна върху пресния ти гроб.
Навярно много мигове пропуснах,
навярно си копнеел за любов...
Но няма да им казвам, че сме братя.
Какво разбират техните сърца!
Не могат да прогледнат в тъмнината,
в която те последвах за ръка.
Дошло е време, знам, да се простиме.
Ти искаш да останеш вече сам.
Защото знаеш, братко, ще те има.
Щом аз съм тук, на грешната земя.
................
© Катя All rights reserved.
