Ноември ме стопява ... до прашинка
Не ме обгръщай в своя студ, ноември,
почакай – още малко се поспри.
Листата в жълто греят, те са перли,
които искат още топли дни.
От властната прегръдка в цвят мъгливо,
душата до прашинка се стопява.
Сърцето спира да препуска диво
и слънцето забравя да изгрява.
Вървя по твойте кални тротоари –
сиротен само вятърът вилнее.
А ти, завиваш в сивкави воали,
частици есен, дето бързо тлеят.
От кармата ти как да се избяга
и бездната ти как да се подмине?
Ноември, на ревера ти приляга,
кристално-ледена звезда да има!
© Данаил Таков All rights reserved.
