Номадска карма
Навярно кармата ми е номадска,
щом толкоз дръзко пътят ме зове –
със страст прегръщам нови светове,
те връщат на очите мои блясъка…
В съня ми бяга скитаща жена,
лицето си загърнала със пясъци,
а слънцето дарява я с отблясъци
от приказките в стари времена.
Отдавна вече не броя минутите,
а часовете меря в разстояния
аз – скитница от източни предания
на път посрещам много често утрото.
Замръквам с ветрове по странни друми,
звездите да погледна нямам сили,
а стъпките ми, вятъра открили
ме водят все напред с потайни думи.
И шепнат ми: „Посоката търси!” –
а глас пустинен връща вековете –
„И нека бъдат твои световете.
Не се отказвай, все напред върви!...”
© Йорданка Господинова All rights reserved.
