Нощ в дядовата къща
В часа на червената вечна корида
раненото слънце към залез пълзи.
И сънища младата вечер заприда,
в бленуване тихо изтръгва сълзи.
Безлюден пред мене синее се пътят.
Ухае на прясно косена трева.
Глухарчета златни в ръмежа се къпят.
С душа ожадняла към село вървя.
Аз зная, че там ме очаква разруха,
а зрънце надежда във мене кълни.
Но вятър бездомен във къщата духа
и гали оглозгани бели стени...
Къде са на баба градините свежи?
Лалетата само във спомен цъфтят.
Божур оцелял пак сърцето разнежи,
посипва ме старата ябълка с цвят.
До нея протегнал е орехът клони,
на стълба до двора ни щъркел гнезди.
Сега тишината забвение рони,
самотно потръпват студени звезди.
На изток във ниското жар се разгаря,
но тук, сред руините, още тъмни.
И дядо запалва лютива цигара,
подкарва на паша небесни овни.
В онази далечна реалност незрима,
която в потайни предели звучи,
навярно и моето детство го има
и гледа света с доверчиви очи.
© Аноним All rights reserved.
