Носи ли счупеното щастие?
Счупихме вазата... Просто я мразехме...
Строги канони... Еднаква напразност...
Пръснахме малки парченца с доволство,
че ни очакват години охолство...
Газехме. Искахме. Искахме. Искахме
да подредим на живота усмивките.
Някои успяваха... Други избягаха...
Стъжни се, за които повярваха
във фараони и престолонаследници....
Свикнахме кръв да се плиска от вестника.
Да се обиждаме и да се мразим.
А във очите ни - същата ваза.
Уж е строшена, а пази послания...
С присмех припомня за обещаното...
Притчи разказва от времето старо.
Имало някога: къща „България”
с кипри огради и двор със възможности...
А пък „стопаните” - бързи търговци
безотговорно, със полза за себе си
ей тъй, за нищо продавали семето,
къщата, двора, дори и оградата...
Кой го е грижа, че някой ще страда?
Вятърът вее, а кучета лаят...
Керванът не знае къде му е краят...
© Дочка Василева All rights reserved.
