Няма много време
Потърсих те в самотните си нощи.
Луната като мама ме прегърна.
Заспах притихнал, но те исках още,
и вярвах, че ще мога да те върна.
Сънувах неотключена мечта
и кораби заседнали на суша.
Бях в лабиринт без изходна врата
и своето мълчание си слушах.
Така повтарях всеки ден и нощ
и тихо молех нещо да се случи.
Молитви шумни не признава Бог.
Човекът в лабиринтите се учи.
Не те загубих. Просто съм далеч.
Разбия ли стената, ще се върна.
Думите са острият ми меч,
сега обаче с тях ще те прегърна.
Българийо любима, потърпи
и също тихо се моли за мене.
В теб ще бъдат мойте старини,
до тях аз зная - няма много време.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
