Няма вятър да килне перчема на спомена тих
Ти не слушай, когато в небето засвирят крилата
и не гледай към ятото птици свистящи над теб.
Коленичил дъждът, виж как силно прегръща земята,
като тебе прегръща, а после… не може да спре.
В многоточия ляга. Нататък през мократа кожа.
Ти си само пределът, валял по средата на сън
и реалност. Протягам ръце да докосна „възможно”,
но слепците са имали същият страх като мен.
Ослепителни чувства. Светулкови нощи. И крачки.
Акробат по въжетата. Устремно падане. Май.
Непознат е гневът, ако в сблъсъка някой заплаче.
Тъмнината е страх изсветлял от приятелски лай.
Затова все пристъпям ръба на несигурен покрив.
Няма вятър да килне перчема на спомена тих.
А когато пред мене не джавне и кученце мокро,
ще опази душата ми най-хвърковатият стих.
© Силвия Илиева All rights reserved.
