О, музо (откровение)
О, музо,
възпей оня гибилен гняв на...
Поета -
син Калиопов,
дъщеря на Ерато...
(и може би трета).
И говори за новия епос,
излязъл
от жалката кал на
селското блато,
но затворен във крепост!!
И пей за тези,
царете велики,
раджи от касти,
елит от клики,
които безмилостно
колят и бесят!...
Но пей и за тези, които са роби,
заключени в думи
и жалки окови
на хаплив коментар,
излязъл през зъби!
И се чувства поетът
като натровен със гъби,
ограбен,
отхвърлен,
изяден,
обсебен,
на рими, граматика
„видимо беден"!
И той се страхува
от критика „зорка",
вземала смисъл от една
поговорка:
че хората гледат чуждата сламка
и не виждат
прозореца в своята рамка
как е начупен,
завит с найлон,
набързо претупан.
И пей ти, музо коварна!
Поезия си чела,
класици навярно...
И как се стремиш
да ми пееш
възвишени песни,
но лирика, проза
май не са лесни...
И тогова ме гледаш сърдито,
отваряш уста,
говориш открито,
за моята песен,
че била ужасна,
във фигури тропи
сякаш неясна,
без смисъл,
без ритъм,
без повод,
без чар,
сякаш си съдник -
мой господар
от същата каста елитна!
Но тя бяга,
като харпия литна
да кълне небесата
и да бълва зловещо
„огън в сърцата".
А сега пей ми ти, музо!
Аз те не зная!
И за твоето име
сякаш нехая!
Но, виждам, си кротка,
изтъкана в поезия...
Старата муза
потъна в амнезия,
забрави за мен
и за песните мои,
за силните
думи
и стари герои,
и вече я няма...
... ни хаплив коментар,
но дума голяма
тук да не кажа!
Защото,
когато
пишеш в стил
откровение,
не бива да
гониш
и ровиш
и дърпаш
на великите музи
великото
мнение!
© Христо Стоянов All rights reserved.
