O2
Колко щедро – даде ми глътчица въздух,
какво да я правя, колко време с нея да дишам?
Солен океан се просна в очите ми – възнак –
да се давя ли в сълзи, или да бързам да пиша,
додето кръвта ми във вените още пулсира,
а двете стрелки на часовника вихрят се в танц,
със стъпките техни ту времето бавно умира,
ту пулсът ми бие във тихото в глух дисонанс.
Аз откраднах тези двa атома бледа окръжност.
Колко щедро, нали? – съжалявам, излъгах учтиво,
твоето Его е сляпо за простата същност,
че дори и без дъх, и от живите бяхме по-живи.
© Даниела All rights reserved.
2
