ОБЛАЦИ
Облаци в небето сплитат вик от самота.
Мойта синева се стича по света.
Като гълъб ще разбия синьото небе у мен.
И по длани ще натрия светлото на този ден.
Сврял се в ъгълчето стайно миг от младостта,
свири моето пиано с моята ръка.
Всичките антени вболи връх в моето небе.
Ще изляза да ги пръсна, палава като дете.
Улиците се усмихват, блясват сините витрини.
А момичетата прихват, бели магдалини.
Облаче в локва плува, песничка си срича.
Пръстите ми все лудуват, смях от тях се срича.
Вик от самота се чупи.
Музика, простора!
Само аз ли съм такава или всички хора?!
© Зорница All rights reserved.
