Думите сякаш подло ме подриват,
а мислите се блъскат, като в клетка.
От дълбините ми духът пулсира
и вечно тегли ме към равносметка.
Че толкова неща, не съм довършил
и толкова неща не съм започнал.
Вятърът вън от лудост клони кърши
и в мен се блъска лудостта порочна.
Не съм виновен, миг съм от безкрая,
но ще се боря – нищо не е лесно.
В тунелите житейски пак дълбая,
обречен на притегляне небесно.
© Данаил Таков All rights reserved.
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
