Обречен на притегляне
Думите сякаш подло ме подриват,
а мислите се блъскат, като в клетка.
От дълбините ми духът пулсира
и вечно тегли ме към равносметка.
Че толкова неща, не съм довършил
и толкова неща не съм започнал.
Вятърът вън от лудост клони кърши
и в мен се блъска лудостта порочна.
Не съм виновен, миг съм от безкрая,
но ще се боря – нищо не е лесно.
В тунелите житейски пак дълбая,
обречен на притегляне небесно.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Таков Всички права запазени
