Обречена на вечна смърт,

далече от желания дом...

Върху един камък, хем мек, хем твърд,

(тя) лежи там, в пределите на Авалон.

А дългите ù коси червени

като ручеи, падащи свободно

между цветовете, лежат развени.

Сякаш животът ще бъде отново!

А очите ù, тъй сиви, тъй потайни

гледат дърветата, небето, звездите.

В тях се крият толкова много тайни,

които ще се носят през дните...

А тялото ù, безжизнено, крехко,

покрито е с копринена дреха.

Тя от вятъра се издига леко,

олицетворявайки живота ù - една клетка...

Духът ù бавно я напуска,

но тя е все още жива!

Лежейки там, в гората пуста,

където слънцето се бавно разкрива...

Но обречена на вечна смърт, тя вече заспива...