Обречени на раздяла

Опитвайки се мене да забравиш, 

(макар и да е ужким от неволя)

дано си се научила да "правиш" ,

а не да си във ступор на глаголите. 

Дано си съумяла да се влюбиш

тъй истински, че другия да вярва, 

а който и, каквото да загубиш, 

напразно в теб да спрат да се надяват.

Дори да се усмихваш на тъгата ми 

или да ме презираш във яда си, 

недей самонадеяно да смяташ, 

че лесно ще ме смаже моя кръст. 

Тъй свикнал съм на болки и на трудно, 

но нося всеки камък на живота, 

а твоето обичане на тъмно 

по пътя ми ще свети до Голгота... 

Но може и да дойде друго време, 

когато ще ме спомниш някак вяло 

и цяла вечност пак ще ни отнеме 

да се намерим само за раздяла... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

26.07.2023