Желанието идва

и започва да говори нещо.

Но аз не го слушам-

гледам плавното натрупване

на оцветените листа

по топлата земя:

всяко докосване е прегръдка,

всеки полет- обичащ…

Толкова много приказки!

Но аз не слушам.

Гледам как тишината на

отиващият си ден затваря очи,

за да изживее- отново- всичките си сънища

(тя вярва на мечтите си) ;

гледам как катеричката

събира тайните на дърветата-

като да знае, че те трябва да бъдат пазени;

гледам унесеността на малкото детенце…

А вятърът се мъчи

да ни подготви за студеното

и, смутен, дори забравя да обещае пролет-

все пак не се отказва…

Но дърветата тъжно се клатят.

Катеричката се прави, че не разбира.

Детенцето се страхува за унесеността си.

А на мен ми се причува нещо.

Колко дълго идване !