Очакване в безкрайността
Не помня - някъде огромна Вечерта
лежи встрани
и още по-назад от спомените на обикновеното.
А аз съм се изгубил във дъжда
и ударите му, като тояжката на слепия,
ме водят с тишината на пътеките,
към това,
което няма никога да различа.
Навярно е самотен Хълм в полето.
Но след като пътеките кръжат
по своите спирали към сърцето му,
долавям смътно - бил е преди тях.
И той е онова Очакване,
което винаги съм осезавал в страх.
Което ражда Времето, Пространството.
Това Очакване, дори преди
неравновесието от изгубеното детство...
стаено в хиляди ограбени очи.
И то е тишината на Вселената,
в която всеки къс материя гори.
...И както Вечерта лежи встрани
и още по-назад от спомените на обикновеното,
сега съм се изгубил във дъжда
и ударите му, като тояжката на слепия,
ме водят с тишината на пътеките,
към това,
което няма никога да различа!
© Младен Мисана All rights reserved.
