Одисей от горната махала
Сънува кораби, когато от стобора
петелът репетира мъжките си трели.
Разрежда с две кафета вечната умора,
на мътните прозорци зад платната бели.
Готов е да поеме дневната си вахта,
преди за себе си в два реда да разкаже
и бавно, възел подир възел, с пръсти плахи,
на спомените ще развърже такелажа.
Вари си боб в гърнето, зелето претака.
Приписал е на Омир цялата си слава.
Той знае, че не го очакват във Итака,
но някой ден преди петлите ще отплава.
Когато мръкне вън небето до лилаво
и мракът бащински крадецът ловък скрие,
поема по шосето, като скръб кораво,
с разпопения вчера поп да се напие.
Оставил в кръчмата последните монети,
върви към своя дом, до кръст пресметнал дните
и черквата, варосана небрежно – свети,
като маяк пред зъберите на скалите.
© Димитър Никифоров All rights reserved. ✍️ No AI Used
благодаря ти, моме Калино..
