Огледало
Аз взирам се в повърхността тъй гладка.
Прекрасна е! Изящна е! Досущ като кристал!
Какво се крие в нея, остава си загадка
от стария недосънуван карнавал.
Дали усмивката ми истинска е? А очите?
Проекция са, зная, на душата те.
Какво се крие в мене - по-добре не питай,
защото няма да ти кажа! Няма! Не!
Спомни си лъскавия маскарад -
по-бляскави и от звездите бяхме.
И някъде, в един милионен град,
като метеоритен дъжд се разпиляхме.
Парченце по парченце... Стъкълца...
Май счупих лъскавото огледало.
Поглеждам със тъга повърхността,
която няма как да бъде цяла.
И няма как да бъдем същите!
Ще сме съвсем обикновени -
не изключителни, не лъскави,
а хора - със тревоги и проблеми!
© Христина Маджарова All rights reserved.
