Приятелко светлоока,

с коси  от слънчеви лъчи,

защо плачеш, мила?

Пак ли той те нарани?

Лицето ти красиво е изгубило  свойта руменина

и ти си тъй бледа, така сама.

Две сълзи кристални се стичат по моминското лице,

но няма вече кой да ги избърше, не!

Сърцето ти плаче и стене,

сила няма дори да изкрещи на онова момче,

което така жестоко го рани.

А ти, недей - не плачи.

Знам,  болката те надвива,

но вдигни глава и пак се усмихни.

Вслушай се в мелодията на сърцето си,

а аз ще запея с неговия  глас.

Ела, да ти покажа колко красив е светa,

когато се усмихваш и не си сама.

Протягаш своята ръка и аз ти давам моята,

но защо не те докоснах?

Защо се спрях?

Усмихнах се леко и осъзнах - аз пред огледалото стоях.