В кухините на сърцето ми цари
бездушно октомврийско утро.
Отчаяние разсъдъка мъгли.
Във вените кръвта е спряла
и песните на летни птички.
Роса от очуждение света заляла.
Слънчев лъч се в облака пропи,
от светлината страх скова ме,
що нервно крия да не озари.
А странник чакан не минава,
в израз клет застинало лицето.
Нищо мило не остава –
празни улиците и сърцето.
© Elizabeth Draxler All rights reserved.
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
