Олово
когато си тръгна
в онзи мартенски ден
аз си помислих
че ще загина
и не дъжд - с олово
небето над мен
изсипваше всичкото минало
валяха на едри частици
мечтите ми
желанията наши целувките
прегръдки по-леки
дори от сълзите ми
се свличаха върху обувките
а аз се опитвах бавно нагоре
всяка от тях да изтегля
крещях и се молех
накрая умората
прибираше мъка “на кегли”
скъпи изгубих се
живея по спомен
въздишки в очите заключих
между мен и света
ти стоиш като корен
а аз да вися пак се уча
...
и там на небето
сълзите ми падат
течащи нагоре отново
не ме питай – ето
те хората слагат
в облаците – олово
© Мойра All rights reserved.
