Онова гласче, там някъде скрито...
Уж всичко си имам – над главата покрив,
на масата хляб и във чашата вино,
редом с мен приятели, хора любими…
Още се радвам на цвете, птица, небе синьо,
имам сърце и сълза за болката чужда,
радост съм скрила за щастие нечие,
все тъй съм рамо на някой във нужда
и тъгувам за всеки, поел пътя си вечен.
Уж съм мъдра, силна, на всичко обръгнала,
но защо все още в нощите лунни се будя
и в мен онова момиче изстрадало
тихо-тихо плаче, никой да не го чуе?
Аз не превърнах сърцето си в камък -
мен ме радва усмивка по детски чиста,
звънката песен на дъжда по паважа,
думи красиви, излети на белия лист.
Но остава, остава… някъде там скрито
в моите сънища, онова гласче натъжено,
да ми спомня - колко много аз съм обичала,
и как някак си с любовта се разминахме.
07.09.2024 г.
Дейна.1
© Д.П. All rights reserved.
