А страшна буря е в човека,

блъска се във всичките посоки.

И ще прелее, ще се срине,

покрай всичко ще премине.

А този път със вик ще разруши света.

И този път за миг ще настане тишина.

И небето ще изчезне и ще стане празно,

и тревата ще се скрие под земята, жално.

И ще знаят всички, всичко, как пристига тя,

разрушената, човешката душа и граби сили от прахта.

Как пръска свойта ярост и показва го лицето на гнева.

Как безнадеждно плаче, стиска, а тя изтича пепелта.

И една ръка да се намери, останките да събере,

тя от руините ще се изправи, ще се понесе.

Живее му се на човека, а е някак трудно,

когато цял събаря го света.

И в него светло е, а някой тика тъмнина,

и озлобен, заспива: "Ще го разруша, света!"

И силен е, ще го изправи лудостта,

а как я мразеше тая цялата война,

сега единствено повтаря: "Всичко ще опустоша!"

Но питам те, човеко, сам,

когато всичко разрушиш, какво ще правиш?

Тогава и душата ти изгнила, даже тя ще те намрази.