Вървя по пътеката на самотата и знам,
че няма край тя.
Не виждам хора - само силуети,
не чувствам болка - вкочани се моята душа.
Стъпвам, без да оставам следи,
викам, ала думите ми са само лесен звук.
Прониква ножът в кожата,
но и капка кръв не пада.
Очите искат да заплачат,
да отмият тая мъка,
но злият Демон, обладал ме, не позволява.
И питам още много ли остава...
До кога ли ще съм роб на собствената си душа?
© Лора All rights reserved.
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
