Още от земята
Дните, мамо, са като сухарчета,
меки от ината на сълзите ми.
В съненото нося ти попарката.
Вие ти се свят, че те надигам.
Включваме да свети телевизора.
Времето как още те вълнува
като нямаш сили да излизаш? -
Дрехата ми сочиш и чадъра.
Чакаш сред онези сериали
някой да се сети, че си жива.
Ужким оживено разговаряш,
копче телефонно щом намираш.
Бързам, но остава недогонено
тъжното на края неизвестен.
Питам те за всеки Рекс и Монк
и мълча на стари градски песни.
Зная си, че тайно се надяваш
батко да те приюти в отвъдното,
все по-мъчно с времето ти става,
а не го замества друг и друго.
В идващата немощ сме прашинките,
дето примиряват светлината
с разума, че както ти го виждаш,
старост е по-страшна и от рака.
Знам си аз, че тази Богородица,
дето е до снимката на татко...
те разбира както аз не мога
и познава още от земята.
