Oще тишина...
І.
Измислям си. На пет години бях...
Възможно е да лъжа. И обратното.
Заровихме под младата трева
костюма и усмивката на татко.
От погледа на баба проумях,
че живите невинаги живеят.
На двора, зад квадратната чешма
накуцващ вятър болно агнеблееше.
А дядо се прихлупи под каскета си.
Канелката захапал, не лулата.
И се пресели с бъчвите в мазето.
Гризеше лук и го сълзяха лактите.
А мама... мама ...Мама побеля
и роклята ѝ ставаше по-тъмна.
На двадесет и шест. На сутринта
под веждите ѝ нямаше разсъмване.
Сестра ми се изгуби в махалата,
като звънче из джоба на разсеян.
Дойде си привечер, напълно сляпа,
а в шепата си носеше щурчета.
По улиците, гълтащи вървенето,
и чуждите приличаха на близки.
Измислих си врабчета, за замерване,
на клоните обезразлистени...
ІІ.
Угасна гроздето. А под асмата
личаха още стъпките на татко.
С които се сбогувах - късен вятър,
дошъл да поиграе с мен за кратко.
А после се превърнах на очакване,
и не можах да свикна, че го няма.
Пораствах като коте. Оцелявайки,
все повече привързана към падането.
Роднините, назъбени от загубата
нарочиха я: мама е виновна.
Комшиите ни криха в махалата,
но аз без дом усамотявах двойно.
След време някой просто срещнал мама.
Билети ѝ предложил, за театър.
И стана бяла шаферка сестра ми -
на черна булка, плачеща за татко.
ІІІ.
А мама си отиде през октомври.
И оттогава всеки дъжд задавя.
Отнетото завинаги ще помня,
без вятъра - последен и разлайващ.
Издиша струйка дъх - горещо-леден,
превръщайки тъгата си на минало.
Мълчахме като вещи. Непотребни.
Ръката ѝ в ръката ми изстиваше.
Дойдоха три съседки-оплаквачки.
Измиха я с оцет. И я облякоха.
Приятелите... Просто непознати,
в безсълзие за себе си проплакваха.
По стълбите надолу я понесоха-
красива под цветя и тихи думи.
А после във земята я посяха,
за да поникне пак. По новолуние.
ІV.
И в тишината -
още тишина.
От бряг до бряг.
От канара до камък.
Гори голяма
празнична луна.
И две звезди.
Една от тях е мама.
© Павлина ЙОСЕВА All rights reserved.
