Още за самотата
От бялата страна на самотата
е ниско и почти не духа вятър.
Тук болката се стеле полегато,
но не натрупва. Само се разтапя.
Тук всяко време на деня е сутрин,
а навиците още са невръстни.
Гръбнакът на тъгата е минути,
преплели рехаво прозрачни пръсти.
Тук още е открехната вратата
и празното е пълно със надежда.
От бялата страна на самотата
животът още няма анамнеза
и нищо, още нищо не е губил:
очите ти препълнени със птици,
дъха ти рошав, недоразсъбуден
под мрежата на моите ресници,
потайната извивка на гласа ти
и мрака, пълен с топлото ти тяло...
Една измамна вечност преотстъпи
местóто си на сивкава реалност.
И липсата ти тихо ме потапя,
налива дробовéте ми със киша.
От моята страна на самотата
светът забави пулс... И спря да диша.
© Росица All rights reserved.
