Златно слънце,
грееш отдалеко,
боязливо бягаш
по полето.
А полето със
полите бели
скреж нанизан
от мъниста цели -
тихо дреме
сред таз' стара
зима - и студена,
и проклета от
години.
Златно слънце,
грей, за да
ни топлиш,
сгрей сърцата
ни измръзнали сиротни -
вятърът на времето
ни носи...
ний сме бурените
боси.
© Искра Радева Николова All rights reserved.