Особена притча  

В града ни, прастар Вавилон
- лес от артерии, крепости и кули-акули,
бродят с костюми Versace в макиажна навалица
лиси муцуни, вълци с агнета и пъстропери пауни.
А! Ето я Малката – без шапка червена,
с боди и джинси, наперено стъпваща под нимба от шик,
след питката тръгнала, нали му е времето
да си намери вълчо, богат и красив.
Мецаните, сенки от сценки,
гринговци от приказни ери,
 вече са аут . Ресто. Не струват.
 Седят си в хралупите, плетат си дантелите
 и нижат се дупки от глад и от студ.
Вълкът от гората над чаша абсент
си спомня с овехтяла носталгия,
когато бил е фолклорен агент,
а днес със ловеца пият до последния цент
и се унасят в алкохолна летаргия.
Малки порчета с очи ококорени
в кожи еко и с бравурен апломб
щъкат из ларгото градско нагоре-надолу –
чакат парите на тати или да им падне от Щатите
лъвският дял от имота на  някой вуйчо милионер.
Разни бивши, нине  пооскубани ярки и гащати петли,
позагубили блясъка си, но не и ищахите,
гледат в небето и стъпват напето –
белким нещо им падне в серкмето.
Всякакви козиняви, пернати, опашати и клепоухи
населяват лесистия наш моден салон –
(Алеко, прости, но по-лицемерно надути
едва ли е имало от този наш Вавилон).
... Та, малка девице, дете на града зоопарк,
приспи си мечтите, затули си очите  и разбери –
да остане човешкото, въпреки стадото,
няма как. Еволюираме скотски, неспиращо:
окопитено, опашато и окозинващо.