Острови в душата - 7
И този ден Росица се събуди
с усещане, че нещо ще се случи.
Подтисна го, макар да се учуди
дали гласът е верен. Тя заключи,
на рамото си метна плажна чанта,
по стъпалата леко се затича.
Учтиво кимна на съквартиранта,
а той се изненада. Нетипично
за хващащата погледа брюнетка
бе рано сутринта да поздравява.
Видял бе в нея той една кокетка,
която с външност всеки мъж пленява.
Росица спря пред близко магазинче
да купи плодове и взе банани.
Настигна после тичащо момиче,
което на брега бе пак отрано.
Чадъра до спасителната кула
заби и очерта едно пространство.
Нощес сънува, че една акула
я чака на любимото ѝ място.
Отърси се от спомена, решила
да иде за кафе, но с изненада
видя жената снощна, спотаила
се беше тя зад пътната ограда.
Отмести поглед в другата посока
и тръгна по брега да се разходи.
Жената – болно слаба и висока –
навярно сетни сили изразходи
да мине с бързи стъпки зад гърба ѝ
и после се сниши зад стара лодка.
"От мене ли се крие?" - лека тръпка
премина през гърба ѝ, но с походка
излъчваща спокойната наслада,
на слънцето тя взе да се любува.
Гласът я изненада от засада
- Жената сте от снощи, ми се струва...
Надигна очилата се и взря се
с уплашен поглед трепетно във нея.
- Разбрах веднага вие пък коя сте!
Ръка ли да подам? Не знам, не смея.
"Дали не съм неоправдано груба,
аз май подплаших бедната женица.
Ръката ѝ на старческа коруба
прилича..." И подаде тя десница.
- Аз Роси съм. А вие сте...? - Гергана.
- Да седнем тук за малко под чадъра -
покани я с тревога неразбрана.
- Животът ми стовари куп кахъри...
Гласът се бе засилил, но пресекна,
тъгата ѝ превърнал той в мастило.
Но после пак на бърза струйка текна.
- За миг един загубих всичко мило...
Не бях виновна, просто тъй се случи.
Загиналият беше луд по мене.
Избягвах го, но компромат получих -
страхувах се от хорското шумене.
Той случките невинни бе издебнал
да снима, мнима близост да покаже.
Към моето семейство бе посегнал
и стигна много по-далече даже...
Страхът ми изстъни у мен отпора,
отбраната с богатства лесно срина...
Поисках да живея като хората
и почнах да се срещам с господина...
Жената се задъха и положи
ръката си отляво на сърцето.
- Залъгвах аз Момчил, но се наложи
с лъжа да мамя аз дори детето...
Росица се изправи възмутена,
готова всеки миг да я прекъсне.
Не знаеше защо е разгневена,
но тези думи нея чак разкъсваха.
И в този миг видя Момчил и Поли.
Поиска тя с ръка да им помаха.
Разбра, че поглед в кораб са заболи
и каза на Гергана да се маха.
Следва:
© Мария Панайотова All rights reserved.
