***

самота –

пътеките от стъпките ми

пусти

Залезът,

като отсечен лъч,

падна зад стената на Витоша.

Мракът идва отведнъж,

дебне зад прозорците,

промъква се през щорите,

обсебва паралелепипеда на стаята –

стяга примката си през врата ми.

Отвори вратата!

Спаси ме от обесване.

Белите стени светят

с енергията на разсеяните си фотони

и изяждат бялото на вратата.

Запечатват ме вътре.

В кутията съм.

Чакам –

невероятната вероятност

макротялото ми

да пробие стената,

да ме изхвърли там,

където никой не ме чака.

Отвори вратата!

Пробий стената.

Нека пребродя всички пътеки,

нека стигна до теб.