От петък до неделя е така
Вода и въздух… Между тях – черта.
Прехвръкват светлосенки и се реят.
Оглежда се в небето мокрота,
а облаците се оглеждат в нея.
Дали е край? Или родилен белег
на нещо пожелано и очаквано.
Вратата към различната неделя,
която ще прогони самотата ми…
Градът е есенен, и мокър, и сънлив…
Бродират тихи стъпки тротоара.
А върху локвите и хоризонта сив
небето стеле спомен за пожари.
От петък до неделя е така…
Не свързвам. Не разделям.
И не липсвам.
Понякога говоря със дъжда
и думите му после си записвам.
Горчиви... Като късен цвят от съвест
в букет от непризнавани вини.
Като узряла истина след дълго
очакване светът да се смали.
Да стане по-добър и разбираем
какъвто беше някога преди
да усвоим изкуството да мразим.
Преди да порастем... Преди... Преди...
© Дочка Василева All rights reserved.
