Някога бе роден той в усмивка пред слънчеви порти.

Сърцето му мъката не познаваше - предвиждаше полети.

После, в дълъг път, залеза опозна, но залеза в погледите

... и тръгна в посока, различна от тази към глухите погреби.

Пътувал през радости хиляди, скърби безбройни,

в миг бе пленен от сърцето на водната лилия,

 тя с очи му прошепна, че единствен e той за нея достоен

... но оттече реката, гори заридаха - премениха се в сиво...

През градове и стърнища, поля, планини и морета,

безкръвен се скита - унил, от мъгли заслепен,

да си спомня не иска на грохота див бесовете,

само нейния поглед - тревога в деня им послeден...

"Къде си?" - вик дълго спотайван проби тишината,

ехото бързо избяга - в скалата се скри,

отговори нощта, под плаща на сънния взор на луната,

във тайно безмълвие, тихо простена:"... открий ме!"

Чуден рефрен, със до болка познат тон произнесен -

вик за помощ, в придихание тънко излят...

А шепотът продължи:"Търси ме в посока - на есен, на есен..." -

бе тя, а той леко добави:"... на есен, но в топлия цвят."