От тишина се оглушава
От снежнобялото
на болничната стая,
пак тишината се усилва.
Премазва тялото,
а болката не стихва.
Гласът на болката кънти,
но другите не чуват
и никой не разбира
че мисълта боли,
а в самотата се умира.
Умира не тялото,
а бавничко – душата.
Загуби ли се цялото –
бездушно става.
И как да се живее?
Затуй си взех
една душа назаем,
била е на поет.
А после се проклех,
светът е тъй устроен.
Все търсим онова,
все търсим другото
и нашето, което имаме
боклук е за сметта,
а дирим чудото.
Но чудото е в нас,
не някъде навън.
Онази бяла тишина
усилва този глас
до адски гръм.
От който искам,
в миг да оглушея.
01.03.2018 година
© Светлан Тонев All rights reserved.
