От време незапомнено...
От време незапомнено аз тръгнах
да търся обич по земята стара.
И не веднъж сред пустошта замръкнах,
и колко пъти се събуждах с вяра.
По пътя стръмен все да се катеря
е ориста ми, може би - без дъх
нагоре в студ и в пек - за да намеря
храма пресвещен на някой връх.
Химера ли е всичко, само лъх
от минало добро на чуден свят?
Покрѝва ли мечтите просто мъх
без корен и без цвят, без аромат?
Но упорит до болка съм изглежда...
И продължавам - ето ме - с надежда.
© Асенчо Грудев All rights reserved.
