От вятъра дори звездите падат!
Докато се търкаляше луната
към къщичката си за бивши птици,
не срещна ни един приятел
и щедро милваше с око звездите.
Не знаеше коя е и къде е,
повтарящите пътища са клопка,
в която се забравя,че живееш,
изгубен в някаква банална орбита.
Как искаше да кривне криво-ляво
или поне да завърти обратно
самотното си, възвишено тяло
и даже да захвърли светлината.
Виж, тя не може! Като свят светува...
Дали е свято Божието "трябва"?
Очакваме ли след завоя чудо?
Живеем ли, сънувайки отдавна!?
