От взиране във нищо ослепях...
Избоде ми очите тъмнината.
От взиране във нищо ослепях.
Подгони ме страхът, а красотата
на здрача синкав, мамещ, не видях.
И тишина вековна с мрака се целуна,
провикна се без ехо във нощта,
сълза бездомна тихо се търкулна,
надвих я някак, исках, затова.
Душата ми, към Тебе устремена,
с молитва топла, страдаща от дни,
отпива болката си притаена,
а вътре в мен болезнено кърви...
Въпросите редят се в броеница,
проточена в пространството без край,
и няма я вълшебната лавица,
да подредя на нея своя Ад и Рай.
Ела при нас и дай от Твойта сила,
вдъхни живителната светлина.
Нали за всички си закрила?
Прости ни, Боже, дай ни топлина!...
© Криси All rights reserved.
