Отбивка
Луната угасна зад клоните
сплетени
бяха ръцете затъжени
погледи бродеха времето ронейки
месеци
в своите шепи...
И бавно гърдите повдигаха
дишайки с трепет
излишни омачкани дрехи
ефирни завеси макар вече свлечени
все още пречещи тежки доспехи
Забързани сенки облекли задръжки
препускат по нощните горски пътеки
а там зад прозорците други
надничат и шепнат безмълвно „Ще помня навеки...”
клепачите нежно притворени
галят с целувки очите забравили
всички останали
твърде безсмислени
хвърлени в огъня чувства за
плоска реалност...
Внезапно синджирите здраво придържащи
мисли се скъсаха пак
за пореден път
устни изпиваха
бесни потоци пълзящи
в извивките нежни на
гола плът
Тесни пространства прегръщаха
ласките
с нокти рисуващи страстни картини
по кожата
влажна
пътеки оставяха водещи
все към потайни долини
където бе въздухът свеж с аромати
на скрити поляни всред горски масиви
красиви на припек ухаеха билки
незнайни със цвят на омайни магии
Тогава забрава отнесе душите
на тази дъбрава на края на дните
Телата безсилни в листата лежаха
потъваха бавно в пръстта на гората
***
Тъй слети сякаш за малко заспаха
бе техния дъх уловен от стъклата
Завеса конденз им разкри тишината
която прегъщаше нежно колата...
© Георги Димов All rights reserved.
