Отчаяние

Ти… си тръгна…

и времето свърши,

няма как да го върна…

знай, че душа ми все ще се мъчи…

Ще се мъчи и страда,

за времената красиви,

ще живее в тъжна балада,

взирайки се в нюансите сиви,

и един ден ще умре,

песента неизпяла,

- плодове без да бере,

мъченически пътища извървяла.

По тях докат крача,

ще мисля само за нея,

ще приема в душата си здрача,

и със страст ще жаднея,

за изгубените моменти,

и прекрасните дарове,

за времената отнети,

и сладките блянове…

Но до смъртта си вече

не искам да мечтая,

от тук ще тръгна надалече,

където полудял да залая.

Да ме чуват единствено боговете,

дето живота вечно чернеят,

срещу тях ще се хвърля с ветровете

и ще гледам как ще беснеят.

Побъркан света ще съборя,

оглупял ще забравя всички копнежи,

сляп със слепци ще се боря

и ще пръскам сакрални гърмежи,

докат себе си губя

в ярост неземна

и бесовете си будя

за войната последна.

Тогаз земята кръвта ще попива,

Дяволът душите ще съди,

уста ми от отровата ще отпива,

и ще умирам докат любовта не пропъди.

                          …

И дано накрая сърцето проплаче,

дано накрая душата изтлее,

дано се върна някога, чист кат кърмаче,

дано любовта ми към нея отново изгрее…

Тя ще ме кара все за теб да мечтая,

все теб да обичам, без да очаквам награда,

ще ме кара само теб да желая,

въпреки че между нас вече ще има преграда…

Кристиан Дочев

8-ми Май 2015г.