Отива си
Отива си. Не искам да го спирам,
Живяното - остава в друго време.
След времето, което галопира,
препускат и очите зачервени.
И слънцето, намерило утеха
в подскоците на слънчевото зайче,
подпалва романтичните доспехи
на фотоси, значения и зарчета...
Такава органична суматоха!
Реката чака кончетата водни.
Ловецът на сърни не гледа срока,
не стреля, не шуми, да ги запомни.
Брезата гъделичка ветровете,
с дайретата си, нежно идилични...
И стъпили на равното нозете,
към бъдещето свое се затичват.
Когато светлината ме намира,
готова всяка фибра да превземе,
сърцето й самичко ще избира
от миналото ми какво да вземе.
