Отново есен е
Отново есен е, и зейват пак посоките
за полети на сбрани птици,
като клавирни ноти пак по жиците
накацват черно-бели лястовици...
Под тънкото крило на пролет бяла
надиплях го небето с нежен благослов,
да бъде то постялата за двама
в една сънувана от мен любов.
Ръце простирах - две криле на птица.
Звънях от обич, пеех от любов.
Забравила, че в своята десница
аз носех само шепичка живот.
И миг преди да го изгубя, се помолих
за прошка и за късче светлина.
Ако решил е Бог мен да ме няма,
да ме превърне в птица от жена.
Да мога пак да виждам Рая
на синьото небе в безкрайността,
да сещам сладостна омая
с размаха в своите крила.
... и затова навярно ненаситни
очите ми са все за синева.
Не зърна ли небе, не сещам,
че има ме на таз земя.
Отлитат птици на ята към юг.
Небето нижат, като броеница.
Забравих своята любов
под бялото крило на птица.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
