ОТПИВАМ ОТ ЗАБРАВАТА...
ОТПИВАМ ОТ ЗАБРАВАТА НА ВРЕМЕТО,
но тя не е спасение.
В кълбото, което размотавам до безкрайност,
открих, че няма възли.
На стаята ми остъклената стена
направиха от склери и зеници -
единствено главата ми
през нея да премине.
Отвъд.
След мелницата,
вече няма нищо,
което може да я спре.
Потича светлината на кръвта,
а за превръщането няма свое оправдание...
Физичните закони влизат
в алхимичен фокус -
кръвта се бори с палитрата от нереалност,
разединена в себе си.
Не искам! Сега не искам да повярвам
в гилотината на бягащата съвест.
Самоубийството е само
древноизточна защита.
И затова, когато цъфне вишна -
луната става изповедно точна...
В лъчите и пронизвам полудяла мъдрост -
изгубвам куките за плетене.
Кълбото се търкаля във нозете ми -
запредено от котката на самотата.
Забравата е нищо.
Прозорец светлина - отсам...
© Лилия Ресенска All rights reserved.
