Отпътуване
Отпътуване
на Радко Радков
Днес последният рицар си взе наметалото,
метна кръст на гърба си и тръгна.
И не чу как отчаяно тракат клепалата
и плачът на камбаните сънни.
Не видя посред лято мъглата над Царевец.
Как внезапно над Търновград мръкна.
Звън на чаша, разбита след тъжна наздравица,
го изпрати да стигне до пътя.
Изпомачкана плачеше бронята в ъгъла.
Виновато мълчеше и мечът му.
Изоставил ги бе при последното тръгване
по безкрайния път към небето.
Самодиви в шпалир тихо бяха застинали
и го гледаха като икона.
Всяка беше любов. Той бе рицарят с минало,
който днес беше слязъл от коня.
И вървеше поетът. Ерато го викаше.
А след него танцуваха рими.
Стихове самородни подире му никнеха -
капки кръв от душевност ранима.
А пред него... Пред него избухваха пламъци,
сякаш искаше с тях да се слее.
И когато в небето просветне светкавица,
все си мисля, че той е във нея.
© Александър Калчев All rights reserved.
