Отвъд
Когато радостта ми замълчи,
от тихото се раждат акварели.
В началото по нищо не личи,
че стихове към мене са поели.
Ще пукне сричка, после – тишина.
И аз си мисля, че ми се е счуло.
А всъщност съм в средата на една
огромна, благодатна молекула.
И почвам със Алисини очи
по приказните знаци да гадая.
В мълчанието нищо не стърчи,
не стреля по идеята за Рая.
Разбирам, че съм някъде отвъд
във люлката на мека безтегловност.
Където и да тръгна, ще е път.
Каквото и да видя, ще е Господ.
Отвъд бъбривостта на радостта,
отвъд неравноделните вълнения,
светицата ме чака. Близостта
на взора ù е повик за смирение.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
