Отвързах мисълта
Отвързах мисълта си.
И съблякох я
от дрехите износени на римите.
Изпратих я
да търси своя корен
зад ъгъла на мъртвите ми спомени.
Обременената и същина се сгуши
в изсъхнали треви от безнадеждност.
Усети по крилете си пространството
и полетя, макар и неуверено.
Премина през решетките на времето.
Разпадна се на мигове вълнения.
Опияни я новата стихия.
Поспря на гроба скромен на баща ми.
Остави му един букет мълчание.
Каквото той обичаше - достойно.
На майка ми на гроба се задъха.
Положи и една сълза изпръхнала,
вместо целувка късна на ръцете и.
Почака малко.
Като свещ стопи се
в болезнената святост на отвъдното.
Обиколи пространствата на детството.
Събра си малко късчета безгрижие,
трохи от аромата на сладкишите,
които ме завръщаха във къщи.
Премина по забързаните улици,
където младостта ми се заричаше,
че няма никога да ги напусне,
но не изпълни свойте обещания.
И после зъвъртя я центрофугата -
Любов, сълзи, обричане, съмнения,
деца, живот, изпълнен с отрицания.
Умора, стих, илюзии, страдания.
И неизбежност.
Тиха неизбежност.
Прибрах я призори.
Опиянена
от скоростта на своето пътуване.
Премръзнала до смърт от голотата си.
Превързах и крилата - изпокъсани
от болката на късното завръщане.
Предложих и възглавница от сънища
и я завих с гореща тишина.
© Валентина Шейтанова All rights reserved.
